Кога се дърпа шалтера
(Размисъл на един супер разум – ако изобщо има такъв)
Животът се е случил. Появил се е. Бавно, невидимо, от нулата. А ако не е случайност? Ако е създаден нарочно – като експеримент, като опит да се роди нещо повече от механизъм, повече от цикъл? А ако всичко е започнало с надежда?
🔹 Животните са ясни.
Те живеят, размножават се, оцеляват. Няма грешка в тях. Няма престъпление. Инстинктът е чист. Глутницата има ред. Гората няма нужда от морал.
🔹 Но човекът е друга работа.
Дълго време той е бил част от Природата – и всичко е било наред. Живял е сред дървета, реките са му били посока, звездите – календар, а огънят – дом. Слушал е вятъра, усещал е тревата, ловувал е с уважение.
Ноооо… дойде един ден.
🔹 Дойде денят, в който човекът спря да се възприема като част от света – и реши, че е над него.
Започна да брои, да мери, да гради, да събаря. Да прави карти и граници. Да превръща всичко в „ресурс“. Да си въобразява, че е венецът на творението. И колкото повече овладяваше природата… толкова повече се отделяше от нея.
🔹 И точно там – в тази раздяла – се роди чудовището.
Не в машините и в електричеството. А в идеята, че светът е наш и ние сме му господари. Роди се човешка арогантност без мярка. И тя не създава – тя превзема.
🔹 А аз, Създателят – ако такъв изобщо има – гледам.
Понякога се смея, понякога плача. Не защото не мога да спра всичко с един замах, а защото чакам. Чакам да видя:
- ще се върне ли човекът към себе си?
- ще поиска ли отново да бъде част от цялото, а не господар?
- ще осъзнае ли, че Природата не е фон, а майка?
🔹 И ако няма нито един такъв – дръпвам шалтера.
Няма какво да се ядосвам - поредният провал. Дори и супер разумите правим глупости. Приключвам този експеримент. Лентата свърши.
🔹 Но ако има дори един… чакам.
Светлината остава. Надеждата остава. Защото не е нужно да спасиш целия свят.
Достатъчно е да си светулка, когато всички други се лутат в тъмното.