Личен блог на Милко Болградов, ДЕСКОМ

Част 2: Въстанията и духовната верига – четири века борба

🔹 България не мълчеше – въстанията не спряха.
След падането под османско иго през XIV век, нашият народ не се предаде. На всеки две-три поколения пламваше искра – спонтанна, окървавена, но с жива памет. Въстанията не бяха изключение – бяха навик. Ракитово, Чепино, Пирот, Търново, Ниш, Чипровци, Карлово, Сливен – всяко от тях бе вик към небето и към бъдещето.

d73a5e27-c577-41f4-b351-de7887599a07.png

🔸 Хронология на въстанията – кръвта на времето.

Всеки от тези опити бе задушен. Но никой не беше напразен – защото съхраняваше волята за свобода.

ab970d72-f5ff-4175-9392-39ea850521c5.png

🔸 Успоредното духовно робство – под гръцка униформа. Докато физическото тяло бе поробено от турчина, душата на българина бе принизена под гръцка власт. Патриаршията в Цариград постави свои хора начело на епархии, иззеха езика, обичаите, песните. Църквата, която някога бе сърцето на българщината, бе превзета.

🔸 Замениха родния говор с гръцки клир. В църквите се служеше на гръцки, в училищата се учеше по гръцки, кръщавките, сватбите, молитвите – всичко бе преиначено. Така бе убита не само грамотността, но и усещането за „ние сме“. Това бе по-подло от ятагана – защото не кървеше, а гаснеше.

🔸 Духовната съпротива – тиха, но жилава. Килийните училища, народните учители, будните монаси – това бе втората Задруга, онези, които отказваха да се преклонят. Паисий, Софроний, даскал Ботьо – всички те върнаха не само словото, но и паметта. И така, редом до въстаниците с пушки, стояха духовни въстаници – с перо, с слово, с вяра.

🔸 Заключение: Четири века – едно сърце. Нашият народ не чакаше освобождение от Русия, нито от случай. Бореше се. Понякога глухо, понякога яростно – но винаги с вяра. И макар физически да беше държан в страх, духовно не се прекърши. Защото това е най-важното: свободата започва отвътре.