Част 2: Въстанията и духовната верига – четири века борба
🔹 България не мълчеше – въстанията не спряха.
След падането под османско иго през XIV век, нашият народ не се предаде. На всеки две-три поколения пламваше искра – спонтанна, окървавена, но с жива памет. Въстанията не бяха изключение – бяха навик. Ракитово, Чепино, Пирот, Търново, Ниш, Чипровци, Карлово, Сливен – всяко от тях бе вик към небето и към бъдещето.
🔸 Хронология на въстанията – кръвта на времето.
- 1408 г. – Въстанието на Константин и Фружин (Западна България)
- 1598 г. – Търновското въстание (първи опит за възстановяване на царство)
- 1686 г. – Второ Търновско въстание (организирано от духовници и боляри)
- 1688 г. – Чипровското въстание (със западна подкрепа, но потушено зверски)
- 1737 г. – Велчова завера
- 1821 г. – Въстания в Самоков, Разлог и Велинградско
- 1835 г. – Въстанието на Велчо Атанасов
- 1850 г. – Въстание в Белоградчишко и Видинско
- 1876 г. – Априлското въстание (вече организирано чрез революционен комитет)
Всеки от тези опити бе задушен. Но никой не беше напразен – защото съхраняваше волята за свобода.
🔸 Успоредното духовно робство – под гръцка униформа. Докато физическото тяло бе поробено от турчина, душата на българина бе принизена под гръцка власт. Патриаршията в Цариград постави свои хора начело на епархии, иззеха езика, обичаите, песните. Църквата, която някога бе сърцето на българщината, бе превзета.
🔸 Замениха родния говор с гръцки клир. В църквите се служеше на гръцки, в училищата се учеше по гръцки, кръщавките, сватбите, молитвите – всичко бе преиначено. Така бе убита не само грамотността, но и усещането за „ние сме“. Това бе по-подло от ятагана – защото не кървеше, а гаснеше.
🔸 Духовната съпротива – тиха, но жилава. Килийните училища, народните учители, будните монаси – това бе втората Задруга, онези, които отказваха да се преклонят. Паисий, Софроний, даскал Ботьо – всички те върнаха не само словото, но и паметта. И така, редом до въстаниците с пушки, стояха духовни въстаници – с перо, с слово, с вяра.
🔸 Заключение: Четири века – едно сърце. Нашият народ не чакаше освобождение от Русия, нито от случай. Бореше се. Понякога глухо, понякога яростно – но винаги с вяра. И макар физически да беше държан в страх, духовно не се прекърши. Защото това е най-важното: свободата започва отвътре.