Върбица - най-обикновени 200 км
Ако питате мен — не възрастта те прави млад или стар, а пътят. Решението да станеш сутрин, без план, дори без посока, и да тръгнеш. Има хора, които остаряват на 30. И други, които на 59 още не знаят какво е умора. Не защото са по-силни, а защото още не са спрели.
И събуждам се аз една неделя...
Лежа малко. Не знам как да опиша чувството, но усещам, че тялото ми иска изпитание, а душата жажда за Природа. Защо да не се разходя днес?
След пет минути пътеката изниква. Ставам. Минавам през залата, пия кафе. Имаше време, когато винаги тръгвахме оттам. Не казвам у дома накъде съм, защото няма значение.
Не може без кафето на залата.
🔹 Потеглям през Ришкия проход
В началото е в ремонт: пясък, прахоляк. После се оправя. Стигам до отклонението за село Риш – малко хора са минавали оттам. Следват селца, гора, тишина.
село Риш, кой ли пък го знае
🔹 До Върбица – леко, плавно. Оттам към прохода – Върбишкия. Пътят е перфектен. Но после – надолу към юг – става смъртоносно оръжие. Знам го. Карал съм го. Спускам внимателно.
Този Трек доста го измъчих няколко години.
🔹 Точно там, на спускането, направих снимката. Пътеката към рая. Не защото беше красива. А защото говореше. Защото я видях в онзи миг — и тя ми позволи да я снимам.
И това е което Природата ми позволи да видя
🔹 После Бероново, малко баирче, спускане към Сунгурларе. Някъде там поглеждам компютърчето – 73 км/ч. Май това е най-високата скорост, която съм забелязал. Не че е важно – но остава в паметта.
🔹 Нататък – през Петолъчката и към вкъщи. Срещам разни познати.
— Е що буташ, бе?...
Усмихвам се. Те не знаят. Не е нужно.