Бревет 200 Исперих, който стана три по 200
На 6 април 2012, петък в 6 сутринта, тръгваме от Ямбол. С Велко, както винаги. На Петолъчката се присъединява Васко. После Сунгурларе, Шумен, и някъде по пътя се срещаме с варненци. Караме през Каолиново, стигаме Исперих. Валя ни дъжд, един спука гума, спряхме няколко да помогнем… нищо особено. Нормални неща по пътя — обичайни, когато си на колело с още други луди.
🔹 След Шумен вече сме всички в Исперих. Там живее Димитър Балански — най-старото куче в рандо-средите. Човек с шест завършени Париж-Брест-Париж. Само който е карал, ще разбере какво значи това. Той ни приютява в хижа край града. Вечерта сме там всички. Смях, храна, прегръдки между мъже, които не се виждат често, но се разпознават отдалеч. Приятелства, изковани в кал, жега, вятър и километри. Не мога да ти опиша атмосферата.
Това са Пламен и Васко
🔹 Лягаме рано, защото утре е пак 200. Вторият ден от тридневно пътешествие на колела. Наричаме го бревет, но е нещо повече. Истински живот, от тъмно до тъмно.
🔹 Сред участниците в бревета имаше и нови, и запомнящи се физиономии. Цанко и Мариана от Попово дойдоха за пръв път с тандем – колело за двама, което си беше събитие само по себе си. Караха синхронно, с дух и усмивка, и веднага станаха любимци на всички.
Тандема на Цанко и Мариана
🔹 А другият герой беше Пламен. Старо куче, почти на моите години. Появи се с един байк от друга епоха – нещо между музейна експозиция и тренажор за самобичуване. Само като го погледнеш, се чудиш как е възможно да се измине и километър с това чудо. А той – 200. Закъсня, да, но пристигна. И това казва всичко.
🔹 След бревета, вечерта отново беше пълна с онзи особен уют – няма хотелски звезди, няма гурме, само мъже със слънце в очите, простички ястия и разговори без излишества. Смях, умора, гордост и чувство, че животът е тук, в този миг.
🔹 А третият ден.. ах третият ден.. той съдържаше всичко, което НЕ можеш да си представиш. Уж тръгнахме просто да се приберем – от Исперих към Ямбол. Само че нямаше нищо просто. Пътищата бяха дълги, краката – уморени, но душите летяха. Караме, срещаме хора, говорим си, смеем се… и все едно никога няма да остареем.
🔹 Това не беше просто връщане. Това беше третият ден от едно пътешествие, което ни беше напълнило до ръба. Беше каране от тъмно до тъмно. Бяха още едни 200, които уж само да се приберем, но останаха в сърцата ни.
Когато човек е здрав, силен и спокоен
🔹 Сутринта се надигнахме по тъмно. Гледам Велко — седнал на леглото, извадил бурканче с лютеница и хляб, и си похапва. В 5 сутринта! Викам му:
— Велко, каква е таз лютеница посред нощ бе?
А той:
— Хе, ми защо не!
🔹 Тръгваме — естествено, вали дъжд. Слагаме дъждобранчетата, всеки крак — в найлонова торба, и в обувките. Стил „селска импровизация“, доказана във времето.
Потегляме… и на първото село — спираме. Една селска закусвалня, баничка, боза… как да не спреш? Тъкмо по душа. И после — газ! Напред към дома. И към още сто приключения, които ни чакат зад завоя.
🔹 И ето я кулминацията. След Търговище и Омуртаг ни чака дългото спускане към село Тича. Дъждът не спира. И точно горе, на най-високото, го обръща на градушка.
Нали знаеш какво става тогава? Температурата се срива, вятърът реже, а водата, която се лее по теб… е вече ледена. Краката премръзват, ръцете не усещат спирачките, а очите — само гледат надолу, към селото, като към последна надежда.
🔹 Спускаме се към Тича, а пътят… той вече не е път. Река е. Вода, която не тече надолу, а напряко. Прелива от склона, вие се по асфалта и те залива до гащите. А водата — ледена, братче. Брули те, влиза под якето, под торбичките, които някога си мислил, че ще помогнат. Смях.
Краката... не ги усещам. Болят от студ и не са мои. А мисълта, че "аз карам", изчезва. Вече само колелото се търкаля надолу, а аз съм някъде другаде.
Една малка селска кръчмичка
🔹 Слизаме в Тича. Там сме били и друг път, знам къде е кръчмичката. Вече съм на ръба — и студ, и глад, и абсурд. Спираме. Влизаме вътре като извадени от хладилник, с премръзнали лица и ръце. Тя е 4 на 4, има 7-8 души, които ни поглеждат, сякаш идваме от друг свят. Те дори не подозират колко са прави.
Сядаме, треперещи, и почваме да събличаме всичко мокро — с надеждата, че някъде в малкото багаж е останала някоя суха дрешка. По-скоро вяра, отколкото увереност. Но трябва да се пробва.
🔹 Чаят вече ни е донесен — горещ, обикновен, вкусен като живот. Преобличаме се кой каквото намери. Аз събувам обувки, чорапи… отивам до бара бос, по плочките. Не усещам студ. Просто няма накъде повече.
Да обуеш топли вълнени чорапи на вкочанените си крака
🔹 И тук се случи нещо, което ни втрещи и няма да забравим никога. Един брат — циганин, съвсем добре изглеждащ, се изправи, погледна ме и каза:
— Брат, ела тука.
Събу си дебелите вълнени чорапи. Подаде ми ги. Без обяснения, без думи. Нямаше нужда и двамата да казваме нищо. Просто ми ги даде.
🔹 Взех ги. Седнах. Обух ги.
О, братче… ако си бил премръзнал, ако си усещал как студът влиза в костите ти — тогава ще разбереш. Тези чорапи не бяха дреха. Бяха песен. Беше топлина, човешка, споделена, без грам излишна дума.
Просто се стопих. Нямам думи за това.
🔹 Нататък вече всичко мина добре. Аз дори бях решил да звъня на приятел да дойде с кола и да ме прибере — толкова бях скапан, премръзнал, отчаян. Но след като се стоплихме, преоблякохме, хапнахме нещо — силата се върна. Продължихме. Както винаги.
И знаеш ли… на тръгване, събух онези вълнени чорапи и ги подадох обратно на човека. Все пак, бяха негови.
А той ми вика:
— Е, ти пък! Носѝ ги със здраве, не ти ги дадох, за да ми ги връщаш.
И тогава разбрах: на Земята има Хора. Дори и между циганите. Даже понякога — точно там.
🔹 И така, от Тича до Ямбол са "само" 80 км. С Васко се разделихме на Градец — за него беше по-пряко през Чуката. Там баирът е сериозен, но тогава такива подробности вече нямаха значение, особено за него — беше на около 23. Младостта изобщо не пита какъв е наклонът.
🔹 А ние с Велко — към Петолъчката и после Ямбол. Последните километри — тихи, без много приказки, но със светлина в очите. Защото знаеш какво си направил.
🔹 Прибрах се в къщи по тъмно. Имаше някакви гости — не помня кои. Разказвах им, че три дни сме карали по 200 км. Ангел, братът на Невена, вика:
— Я да ти премеря пулса.
Мери... мълчи.
— Е? Колко е?
—60.
Това е. Петнайсет минути след три дни по 200. Кой както иска да го тълкува.
🔹 Не зная дали някой ще седне да чете всичко това. И не е кой знае какво - хората правят много по-сериозни неща. Но тези три дни — пътуването, хората, дъждът, чорапите, Велко, цялото безумие — останаха някъде дълбоко в мен, завинаги. И ако днес още си ги спомням с усмивка и тръпка, значи не съм изгубил всичко.
Животът не се мери в години, а в бревети по 200, в изкачени върхове, в мокри обувки и топли сърца. В смях по баирите и в пътеки, които водят към теб самия.