Тасос 2013
Няколко пъти сме ходили до Тасос. Това беше 2013-та, с Иван и Христо. Както винаги, Иван ни подкокоросва – а ние само това чакаме.
🔹 Още в тъмно връзваме трите велосипеда отзад на колата (не помня коя беше). Пристигаме на ГКПП Маказа, разтоварваме. Потегляме надолу - спускане към Керамоти — 20 км, с перфектен асфалт. Летим с до 60 км/ч, Христо най-бърз (защото е най-тежък).
Хич не е лесно да вържеш 3 колелета на багажника, така че да не ги изгубим по пътя
🔹 Слизаме долу, наелектризирани от спускането. Спираме, за да се разсъблечем – вече е топло. Минаваме през Керамоти и все на запад към Ксанти. Естествено – по странични пътища, които също са хубави. За отбелязване: в Гърция дори по главните има 30–50 см вдясно от дясната непрекъсната – за разлика от България. Но все пак, на натоварен път си е гадно.
🔹 Стигаме до моста на нашата Места.
И точно там срещаме едно младо момче, само — тръгнало на колело от Испания (или някъде оттатък), и отивало към Истанбул. Нищо особено — усмихнат, слънцето го пече, а той върти педалите към нещо, което само той разбира.
Поне десет пъти сме срещали такива. По света има много луди като нас. Някои — още по!
Има 66 вида луди. За щастие, ние сме един от тях
🔸 Малко лирично отклонение - Места е река, която тръгва от България и завършва живота си в Гърция. И както неведнъж сме си казвали с яд и недоумение – ние подаряваме на гърците толкова реки. Някои от тях у нас почти не използваме. Все едно не знаем какво богатство носи водата. Някакви неразбираеми за мен междудържавни конвенции – писани от чиновници, подписвани от безгръбначни. И отново България е страната, която се съгласява, мълчи и дава.
Това е нашата Места, а накрая ѝ лепват чуждо име: „Нестос“. Жалко подобие. Вероятно защото гърчулята не могат да произнасят някои наши букви – а може би просто не искат.
Така се прави – като не можеш да си създадеш история, крадеш чуждата и сменяш имената. Пък ние мълчим. И си подаряваме реките.
Същото е с Беломорие, което превърнаха в „Егейска Македония“, и с десетки села и върхове в южна Македония, и Тракия.
🔸 Това за Места трябваше да го кажа, защото ... всяко име е памет, а когато ти сменят името – изтриват паметта ти. С Места не просто прекръстват една река – заличават част от България, сякаш никога не я е имало там. Не го казвам, за да се заяждам с „гърчулята“, а защото виждам как едно по едно заличават всичко българско – и реките, и имената, и дори спомените.
Дали някога пак ще имаме Българска държава?!
🔹 Продължаваме все на юг… докато стигнем Керамоти. До Тасос, разбира се, се стига с ферибот. Това е вълнуващо — само който го е преживял, знае.
⛴ Пътуваме около половин час и слизаме на острова. Още на пристанището се оглеждаме, питаме тук-там, и попадаме на един българин — има къща за гости там. Оказва се, че доста българи живеят или работят на Тасос.
🛏 Води ни, настаняваме се, хапваме и спим. Утринта тръгваме — ще обиколим острова.
🚴♂️ Сутринта тръгваме да обиколим острова. Обиколката е точно 100 км. Малко са такива 100 км – все покрай морето, гледаш ту към него, ту към вътрешността. Неземна, неморска красота – ха-ха.
Една от малкото ни снимки с Иван от времето, когато не знаехме умора!
🌿 Спираме на много места. Толкова е красиво, че няма как. На едно място се качихме нагоре в сушата. Дори опитахме маслина направо от дървото – кисела, горчива, не знам, но не се яде. Докато стигне до познатата ни маслина, има доста работа.
⬆️ Стигаме до източния край и поемаме нагоре по източния бряг. Тук вече има бая изкачване – пътят се вие и се качва, качва… докато стигнем до Панагия (или както и да се пише). Малко селце, сгушено в хълмовете – но до там трябва да си го заслужиш.
Тук се къпахме и направихме със самоснимачка тази изключителна снимка!
⬇️ После следва стремглаво спускане към Тасос. Преди това спряхме горе – при един параклис, да отдъхнем да се насладим на мястото. Тръгваме надолу.. и усещам, че е гумата... Понякога се пука така, че не го разбираш веднага. Те заминаха надолу, аз – няма как, спирам, сменям.
⬇️ Спускам се, те ме чакат по-надолу. Спирам – пак издъхнала. Така е – пукането понякога е от едно мааалко стъкълце или трънче. Стои си във външната, не се вижда, не се усеща лесно. Ако не го извадиш, ще пука всяка нова вътрешна. Докато не разбереш причината и не я махнеш. Някога се налага да изхвърлиш външната.
Но Иван е печен и не се отказва лесно - вади очилата. Търси се с пръсти – бавно, внимателно, по цялата вътрешна страна на външната. И го намира.
А това е моето Мондиа, с което изминах хиляди километри
🔹 Стигаме до отклонението за Тасос. Иван е отпред, но се заблехосал нещо и хич не му е до табели – продължава направо, все едно ще прави втори тур. С Христо му викаме: „Еей, ей, завой бе, завой!“ – той се сепва, смее се. Случва се – човек се унася, мисълта си върви, краката въртят.
🔹 Минаваме през кея – търсим рибка за вечеря. Все пак е Гърция, няма как без риба. Намираме три хубави, още мърдат. Убий ме, не помня как се казваше. Средна на ръст, колкото да нахрани един гладен мъж. Сещам се за ципура, ама дали беше тя... или някоя нейна братовчедка – кой ти помни след толкова километри.
🔹 И започва една вечер, каквато само на Тасос може да се случи. Аз – дето от готвене разбирам колкото поп от астрономия – съм назначен за главен готвач. Паля скарата долу в двора, слагам рибата, наблюдавам я с моето компютърно око – анализ, симулация, прогнозен модел... Обръщам, опитвам, пак обръщам – и накрая гордо я нося горе.
🔹 Седнали сме на тераската. Те вече подредили масата – салатка, лимон, бира. Поднасям като виден сервитьор от 5-звездна таверна. Опитват, споглеждат се, поглеждат мен. Христо вдига вежда, Иван кимва:
– Брееей, как го направи, такова вкусно нещо не сме яли!
А аз само вдигам рамене – де да знам, брат, може би скарата просто ме е харесала.
Това е резултатът от моя "прогнозен модел"
🔹 На сутринта се стягаме за връщане.
И тук идва онзи момент, в който думата „прибиране“ звучи измамно спокойно. Защото за един обикновен човек тя значи 2 часа с кола. Но за нас са 150 км. с колело.
В колоезденето няма „обратно“. Има нов път. Може да минаваш по същите места, но си с други крака, други мисли, друго небе. Всичко е различно.
Мускулите вече не са пресни, но са влезли в ритъма – и няма умора.
Не може да се обясни. Само да се изпита.
🔹 И тук не мога да не се сетя за една случка…
Беше от друго каране, пак някъде в чужбина. Тръгваме сутринта, още сме в някакво селце. И на мен ми се присира. Не като „може би“, а от онези моменти, дето нямаш и минута.
Спирам рязко, влизам в първия двор – изглеждаше необитаем, порутена къща, треви, боклуци. Мятам колелото, промъквам се към задния двор и… клякам. Ох, спасение.
Излизам облекчен – и какво да видя! Жена тъкмо влиза през главния вход на същия двор! Замръзнах. После – светкавично: хуквам, вдигам колелото и спринт нататък, като черешово топче. Почервенял, а вътре си мисля – край, ще потъна в земята от срам.
Иван се залива от смях, а на мен хич не ми беше смешно. Ама после… след време… Е, сега вече е. Ха-ха.
🔹 Качваме се пак на ферибота и се връщаме в Керамоти.
Оттам тръгваме на север, минаваме пак моста над нашата Места. Но не след дълго Иван казва: „Давайте да обиколим надолу.“
Слизаме южно към Нео Ерасмио – или нещо такова беше, имената малко се губят. След това хващаме източно, покрай самото море. И така стигаме до Лагос – не нигерийския, а нашия, гръцкият.
Отдясно е морето, а отляво езерото Вистонида.
Знаеш ли какво е да караш между солена шир и сладка вода? Само който го е правил, знае. Минаваме нататък през Калисти и после влизаме в Комотини.
🔹 Нататък вече няма нищо интересно.
Остават едни 20 километра баир и онова особено настроение – когато всичко е вече зад теб. Минаването през баира не е тежко, но душата се е умълчала. Преживяното е още топло, а краят наближава.
Тази снимка само изразява спомена за преживяането
🔹 Качваме колелетата с лека тъга. И поемаме към къщи. Всеки вглъбен. И всеки с усмивка, която няма нужда да се казва. Това беше още един Тасос.
🔹 Това е карта на кръгчето :)