За нашата Тунджа

06 Aug, 2025

Тъй и тъй почнах за реките.. Ще разкажа моите размишления за нашата Тунджа — реката, която минава през родния ми град, и която в детството ми беше пълноводна, опасна, но и величествена. А сега? Превърната е в изкуствен канал, в бледа сянка на себе си. Виждам я и не я познавам.

🔹 Коритото на Тунджа в Ямбол
Който не е виждал какво беше преди, няма да повярва. Днешното корито е подстригано като английска морава. Водоемът — сведен до тънка струя. А това, което някога наричахме река, днес е декор за кучета и сутрешни разходки. Красиво — да. Но празно. Празно от смисъл. Построено е преди 1989 г. — здраво, с предвидена защита от наводнения, с мисъл за бъдещето. А днес... някакви плочки, пейки и табелки. Нищо истинско.

Това е някогашното построено корито на Тунджа през града - и какво е сега!

✦ Някогашната пълноводна Тунджа, символ на мощ и живот, сега е пресъхнало корито, превърнато в площадка за… „Национален ученически фестивал по утринна гимнастика“.

Великият Национален ученически фестивал по утринна гимнастика

🔹 Гребният канал в града
В рамките на Ямбол има разклонение на реката, което всички все още наричаме „Гребния канал“. Името говори само за себе си. Построено е така, че да задържа вода — както за спорт, така и за напояване. Имаше шлюз, имаше равнища, имаше водна култура. Днес гребенето е заменено с тиня, с боклуци и с тъжни спомени.

По мое време

🔹 Преди и сега — в две снимки
Имам снимка отпреди години — как водата се излива през преливника с мощ и живот. Имам и снимка от вчера — тинята стърчи, коритото зее, водата я няма. Тунджа не е пресъхнала, но е изгубена. Изгубена в човешкото безхаберие.

И сега :(

🔹 Защо се случва това?
Не вярвам изворите на Тунджа да са пресъхнали. Те са си там. Земята знае как да ги пази. Но ние — ние сме забравили как да използваме даровете ѝ. Вместо да управляваме водите разумно, ние ги оставихме на самотек. Или на нечий интерес. И сега сме изненадани, че реката умира.
Тъпо е да се молим на измисления "чичко" да ни пощади — искам да разберем защо го позволихме.

🔹 Язовирите по Тунджа — какво бяха и какво са сега
По поречието на Тунджа, от Балкана до Одрин, бяха изградени няколко големи язовира. Те имаха три ясни функции:

• Напояване
• Питейна вода
• Контрол на водите и защита от наводнения

Най-важните язовири:

• Жребчево — построен 1969 г., най-големият на Тунджа. Използваше се за масово напояване, питейна вода и ВЕЦ. Днес — почти без напояване.
• Копринка — на р. Тъжа (приток на Тунджа), важен за напояването в Казанлъшко.
• Асеновец — до Сливен. Осигуряваше питейна вода и частично напояване.
• Мечка — в близост до Тунджа. Някога — източник на вода за земеделието. Днес — частна собственост, рибарници.

Жребчево някога

Около тях — напоителни канали, шлюзове, помпени станции, ВЕЦ-ове, цели мрежи. Ямболско и Сливенско бяха живи от вода. След 1989 г. всичко това се разпадна:

• Напоителните системи бяха разграбени.
• Помпените станции спряха.
• Тръбите бяха извадени и продадени за желязо.
• Някои язовири — отдадени на концесия, частен бизнес, никаква стратегия.

🔹 Кой дърпа водата от Тунджа днес?
Реката не е „концесионирана“ в класическия смисъл. Основните ползватели са две държавни структури. От една страна — „Водоснабдяване и канализация – Ямбол“ ЕООД, което захранва с питейна вода цялата област: Ямбол, Тунджа, Елхово, Стралджа и Болярово. От друга страна — държавната фирма „Напоителни системи“ ЕАД, която официално отговаря за напояването и хидромелиоративната инфраструктура по поречието. Проблемът е, че между тези институции няма никакъв интегритет – те не действат като едно цяло. Местните ВиК дружества, Министерството на земеделието и МОСВ имат различни правомощия, често в конфликт. Няма ясен контрол върху реалния обем на черпене, а „напояването“ е сведено до символика. Така се оказва, че Тунджа се точи – законно, но безотговорно. И когато пресъхне, няма виновни.

🔹 Преди ’89 Тунджа пак беше под „държавен контрол“.
Но реката течеше, каналите работеха, язовирите бяха пълни, а градините зелени. Защо? Защото онези хора, които отговаряха за водата, разбираха службата си към Родината и народа. Не всичко беше идеално, но имаше ред, имаше стратегия, имаше работа и резултати.

А днес? Същата "уж" държава, но пробита — без съзнание, отговорност и срам. Водата я няма. Само едни структури с тежки имена и леки съвести, схеми и „усвояване“. Тунджа пресъхна, но онези, които я „стопанисват“, още си пълнят гушите.

🔹 Другата съществена причина: Малко хора си дават сметка, че Тунджа не е само корито с вода. Реката живееше благодарение на горите наоколо. Те задържаха влагата, подхранваха изворите, пазеха сенките и животинските пътеки. Когато започнаха да ги секат безогледно — тихо започна да изчезва и реката. А с нея — и споменът за едно време, в което Тунджа беше жива, не просто „съществуваща“.

🔹 Международният аспект
Този въпрос е неизбежен за големите реки, защото те почти винаги минават през няколко държави.
Ако питате как се решават такива въпроси между държави — в нормалните страни има договори. Водите се регулират съвместно. Има минимални нива, осигурени дебити, отговорност. А ние? Ние не знаем даже къде са ни водоизточниците. И когато Тунджа пресъхне в Одрин, виновни сме ние. Защото сме се отучили да бъдем стопани.

🔹 Последици: пресъхналата Тунджа
Последните дни турските медии съобщават, че река Тунджа е почти пресъхнала в района на Одрин. Това не е природно бедствие, а пряко следствие от безхаберие. Изворите ѝ в Стара планина са живи. Но водата не стига до Турция, защото по българския ѝ път почти нищо не остана — язовирите и каналите са изоставени, напоителните съоръжения разрушени, а „държавните“ институции, които трябва да пазят реката, са пълни с хора, мислещи само за личния си интерес. Така умира една река — не от суша, а от предателство.

Пресъхналата Тунджа в Одринско. И няма как да е по-различно от Тунджа в Ямбол.

🔹 И последно — министърът
Кой отговаря за водите в България? О, има си човек. Казва се Манол Генов. Министър на околната среда и водите. Звучи сериозно. Само че, когато чуеш зам.-министъра му да казва „интегриран воден мениджмънт в България не съществува“, не ти става смешно. Става ти тъжно. Защото това не е диагноза. Това е самопризнание за престъпление.

С такива хора начело ние не сме държава. Ние сме кран, от който изтича всичко. Тунджа е само началото. После идват другите. Но ако някой ден народът си спомни какво имаше, и какво е възможно... тогава ще се върне и водата.