Ако Расате беше успял
Историята не признава условното наклонение, но душата помни. Има моменти, в които не просто губим битка – губим път. Ако княз Расате беше надделял и българският народ беше отхвърлил насилственото покръстване, историята ни щеше да се разклони – не към чуждо подчинение, а към вътрешна цялост.
След кръвта – въстание
Княз Борис не просто наложи чужда вяра – той изби петдесет от най-старите и достойни рода, унищожи жреческия съвет и изкорени древната духовност. След това нарече народа си „християнски“. А онези, които помнеха, замълчаха или бяха избити.
Но един не замълча – неговият син, Расате. Той се надигна, за да върне честта, вярата и свободата. За да възстанови изгубеното. Той не падна, защото беше луд. Падна, защото бе сам.
България – държава на духа
България нямаше да стане сателит нито на Рим, нито на Константинопол. Щеше да остане онази свещена земя, в която жреците пазят знанието, а народът не е „паство“, а събуждаща се сила.
Нашата древна писменост щеше да се утвърди пак – не чрез Климент и Охридската школа, а чрез друг – воден от духа, не от доктрина. Писмото ни щеше да отразява не догма, а дълбочина.
Щяхме да сме извън „световните религии“, но с вяра, по-древна от тях. Вяра в ритъма на небето, в огъня на сърцето и в силата на рода. Вяра, която не разделя, а помни.
Единство вместо разделение
Нямаше да има нужда от богомилство – защото истината нямаше да бъде потулена. Нямаше да има нужда от възраждане – защото духът нямаше да бъде заспал. Нямаше да има „славяни“, „македонци“, „южни и източни българи“ – всички щяхме да сме части на едно древно тяло.
Не по раса, а по корен. По вътрешна памет.
Нямаше да сме малки
Често ни внушават, че без християнството щяхме да сме изолирани и слаби. Истината е друга. Щяхме да сме ядро – огнище за всички бели хора от Карпатите до Кавказ, от Албания до Урал. Щяхме да бъдем една мощна държава на духа, каквато никой не би дръзнал да завладява – нито с оръжие, нито подмолно, нито с измамни обещания за спасение.
Огънят, който привлича
Щяхме да сме сами в началото. Но с времето другите сами щяха да дойдат. Не от страх, не за пари – а от копнеж. Защото когато един народ запази сърцето си будно, той не е империя. Той е огнище.
И днес...
Светът отново затъва в зависимости и страхове. Народите отново търсят спасител, вместо да си спомнят кои са.
И точно в този мрак, споменът за онзи несбъднат път идва не като упрек, а като надежда: още можем да се върнем. Не във времето, а в себе си.
Расате загуби битката. Но въпросът остава:
А ако беше успял?