Денят на Страшния съд и къде остана Човекът
Създадохме машините, за да ни помагат. После ги направихме умни. Сега вече те започват да мислят, да решават, да говорят като нас. И ние сме готови да им отстъпим не само рутината, но и волята си. Оставяме им избора на новини, пътища, партньори, диагнози, цели. Те подреждат живота ни, уж в наша полза. Но без да разберем кога, започваме да питаме тях вместо себе си.
„Терминатор 2“ показа един възможен финал: моментът, в който създадената система става самосъзнателна и решава, че човекът е заплаха. Не от злоба. Просто защото така излиза от изчисленията. Човекът е слаб, непоследователен, опасен за себе си. Логично е да бъде изключен. Това е денят на Страшния съд в машинния свят – студено, разумно, без гняв, без прошка.
Но по-страшното не е, че някой ден ИИ ще реши да ни премахне. По-страшното е, че още преди този ден, много хора ще са се отказали от самите себе си. Ще са се научили да питат машината преди да послушат сърцето си. Ще са свикнали да вярват на алгоритъма повече, отколкото на вътрешния си глас. Така не ИИ ще ни пороби. Ние сами ще го поканим да управлява.
Човешкият ум е нещо, което не може да се копира. Не защото е по-бърз или по-логичен – той често греши. Но защото може да създаде смисъл там, където няма никакъв. Може да избере саможертва, без полза. Може да обича без причина, да вярва без доказателства, да се бунтува срещу очевидното. Това няма как да бъде предсказано от машина, защото самата логика на изчислението го изключва.
Истинският въпрос не е дали ИИ ще стане опасен. Истинският въпрос е дали хората ще запазят онова, което ги прави хора. Свободната воля. Способността да правят грешки. Способността да прощават. Способността да казват „не“, когато целият свят им шепне „да“. Това са неща, които не се учат от данни. Те се изстрадват. Те се носят с кръвта.
Ако някой ден дойде Страшният съд, той няма да е по вина на ИИ. Той ще е резултат от човешко предателство – към самия себе си. И няма да се случи изведнъж, с експлозии и лазери, а бавно и незабележимо – със забравата. Затова нека си напомним: никоя машина не може да предскаже какво ще направим нататък. Това е нашето величие. И нашата отговорност.