Елбрус
Беше лятото на 1990. Ние кръстосвахме планините – имахме в Ямбол туристическо дружество, а Руси беше нещо като шеф. Един ден каза: „Получих предложение за изкачване на Елбрус, организира се от един бургаски клуб. Кой е мераклия?“
🔹 Това не беше отворена покана. Не можеше да участва кой да е. След малко размисъл – Аз, Поната и Невена. Бяха необходими към 800 лв – за самолети натам-насам, за спане, храна… без алкохол, разбира се. Невена се поколеба, заради парите. Тогава още не бяхме семейство. Казах ѝ: „Изтегляш един заем – такава възможност едва ли ще имаме някога.“
Отидохме до Мальовица, хем за разходка и малко тренировка, хем да вземем екипировка – най-важното бяха обувките. Сериозни обувки с двойна кожа, за туризъм в сняг, във високата планина.
🔹 Приготвяме раниците и тръгваме към Бургас. Там се събрахме с другите, не помня колко бяхме – но поне 20 души. Все чешити. Там не отиват стандартни хора. Летим до Москва, оттам втори полет до Минерални Води.
Пристигаме в тяхното туристическо дружество. Къщичка с няколко стаи. Руснаците не са като другите хора. Спим по земята или кой където намери. После – автобус. Навлиза в планината. Гледаме изумени – от двете страни на пътя се издигат склонове, които никъде в България не сме виждали.
🔹 Първия ден се качихме с всичките багажи – на 2200–2300 м. Там беше лагерът. Преди това руснаците накупиха храна. Знаеш ли каква храна? Не знаеш.
Палатков лагер на 2200
🔹 Бяхме на палатки, естествено. Опъваме. Руснаците опъват въжета между дърветата и на тях окачват петали - знаете какво е. Имаше само една храна, която беше върхът – кондензирано мляко (на руски сгущёнка) в консерви. Супер вкусно и супер енергизиращо.
🔹 Да не збравя булгура – най-отвратителното нещо, което съм ял. Впрочем, имаше нещо още по-отвратително. На връщане бяха останали някакви консерви с незнайно какво. На аерогарата огладняхме, отворихме една – вкусихме иии... моментално в коша.
🔹 Спим две вечери – аклиматизация. На втория ден „лек“ преход без багаж до около 3100. В България няма такова високо място.
Разходка няколко часа до 3100
🔹 На третия ден нарамваме всичко без палатките и – на лифта. Лифтът не може да се разкаже. Кабинката е като вагон на влак. Потегля нагоре, дълго, дълго... гледаме. Почти черни склонове, каквито може би са от Марс.
Пристигаме на Приюта на Единайсетте. Поредното извънземно. Построен е от немците. Овална грамада без прозорци. Няма печки, а навън е лед. Вътре – няколко котлона, отоплява се от тях и от нашите тела.
🔹 Сядаме навън и гледаме на изток. Ако не знаете – Кавказ е дълъг 1000 км. От високото се виждат само снежни върхове, докъдето ти стига погледът.
Снежни върхове докъдето ти стига погледът
🔹 Непременно трябва да кажа за тоалетната – там няма как да не отидеш. Вървиш по една пътека, влизаш, вътре дупка. Поглеждаш – не виждаш дъно. Направена е на ръба. Акаш и лайното ти отлита в безкрайността. Има хора, които не биха припарили.
🔹 Тук пак изкарахме дни за аклиматизация. Приютът е на 4200. Първата нощ беше незабравима. Дадоха ни голямо помещение, пълно с мебели. Всеки си намира място. Аз легнах на маса, Поната беше под нея. Не се спи. Тъкмо се унасяш и се стряскаш – няма кислород. До сутринта. В тоалетната вече ти е все едно – дори да е в космоса.
Това са - двама красавци на 5600. За хората де!
🔹 Вечерта всички в огромната обща стая. Приказки, смях, изникна китара. Ние с Поната изпяхме нещо. После той изчезна. На сутринта разказва: качил се горе при момчетата от приюта – наляли. Там няма „не ми се пие“. Само на екс. А Поната е едно джезве кокали. Криво-ляво се е довлякъл до леглото. Това беше втората вечер, вече в стаи с легла.
🔹 На третия ден за аклиматизация – до Пастуховските скали на 4800. Със скиорски очила и тензух с дупки за очите. Прибираме се. Надвечер руснаците ни събират: „Утре в 2 ставаме и към Елбрус.“ И почват да посочват – ти тръгваш, ти не можеш. Преценяват по преходите. Няма „искам“. Аз и Поната – вътре. Невена – не. Разбрали женските работи точно когато не трябва.
Пастуховските на 4800
🔹 Ставаме, тръгваме. Руснакът отпред задава темпото. Върви се. Подминаваме Пастуховските. Нагоре. Постепенно се разкъсваме, но пътеката не се губи. На Елбрус няма алпинизъм – един висок баир. Тук-там мирише на сяра. Не трябва да се губи следата – има пукнатини...
🔹 Аз не мога да лъжа. Бяхме към 5300, когато нещо ме стегна в гърдите – все едно те е настъпил кон. Има хора с възможности, други – не. Иначе всички щяха да се качват на Еверест. Не знам дали Поната разбра, но му казах – връщам се. А той има своя философия – върхът е лишен от смисъл. Обърнахме. След 5 мин вече нищо ми нямаше – но знаех.
Слизаме и заспиваме
🔹 Слизането също интересно. Приспива те. По 2 пъти присядам и заспивам, после Поната. Побутваме се. Красиво. Слязохме. Събухме обувките, седнахме до поточето. Няма как да се обясни величието на планината, въздухът, тялото във форма. След 10 мин бях готов пак да тръгна нагоре.
После един по един се прибраха и другите. Мисля 5–6 души бяха стигнали до върха. Един се беше качил и на втория – те са два. И беше вегетарианец – не че има значение.
🔹 След това – събираме багажа, храна… моят Ермак беше поне 50 кила. На лифта. Надолу и на автобуса. Тук дребна подробност - един от нашите се качил без маска и очила. Не знам как са го допуснали. Не виждаше нищо – като след електрожен. Никой не можеше да помогне. Сигурно се е проклинал.
В Чегет ни настаниха в странни бунгала – четири легла, без прозорци. Руснаците са уникални чешити – нищо не може да ги впечатли или уплаши.
Бунгала, явно останали от някой затворнически лагер или кой знае.
🔹 На сутринта... ах какъв глад. Ставаме по изгрев, тръгваме с Поната да търсим закуска. Няма нищо. Обикаляме като изгладнели вълци. Дебнем дали нещо няма да виси на някоя тераса - изобщо нямаше да се замислим. Това не се забравя. Тялото ти крещи.
Малко по-късно – шашлици! Знаеш ли какво е това? Прави се от на телето прабаба му. Веднага взимаме по два. Докато е топло – нагълтваме се. Като изстине – подметка от обувка.
🔹 После – обратно до Минерални Води. Там ни заведоха в палатков лагер. Опъваме палатките. Имаше едно вълшебно заведение – сядаме, носят. Тук вече е топло. Един пита може ли малко лед – момичето носи купа като кофа пълна с лед.
До лагера – езерце. Плажуващи. А ние... полу-черни на ленти, двама на детската пързалка се пускат сякаш от Елбрус. Това не се забравя. Мъже, а се държат като деца, щастливи деца!
Тук чухме по радиото за избора на Желю Желев. Зарадвахме се – тогава още не знаехме какво ще последва и каква е ролята му.
А това е кафе Ай
Разходка из Минерални Води – голям и красив град. После на аерогарата – Москва – и към България. Това беше - две седмици, а по спомени сякаш бяха месеци.
Искам да добавя нещо. Още преди да тръгнем, с Невена бяхме запланували екскурзионно в Рила – седмица след връщането. Ходим като в градски парк. Групата пуфти, а ние – връх след връх. Не знаем умора – след високото тялото произвежда такива неща!
Стигаме до Маричините езера. Оттам – на Малката Мусала. Няма пътека – само огромни каменни плочи. Вървя нагоре, вървя... в един момент почвам да тичам. А то е почти отвесно!
И още нещо. Два-три месеца по-късно направихме среща на Карандила. Дойдоха всички. Един разказва случка, после друг... после всички заедно. Незабравимо.
Дали имам още спомени от тогава? Имам. Те са хиляди. Не – милиони. Те бяха на всяка крачка от това пътуване към себе си.