С Живко – от Боровец до Мелник
Човек, колкото и да остарее, носи в себе си незабравими спомени. Някои – долу-горе. Други – съвсем ясно. А трети се преплитат – но това е без значение.
Такъв един беше от миналия век, с приятел.
С Живко на времето тренирахме модерен петобой и се знаем отлично. Аз съм малко по-голям и бях минавал по тези пътеки с Ванката. Реших да му ги покажа и да изживеем 10 дни в планината.
🔹 Приготвяме раниците в София – дрехи, храна, примус, ножовете задължително, Зенита. По 25 килограма всяка. Това не е просто излет – това е път.
🔹 С автобуса отиваме до Боровец. Оттам тръгваме по пътеката, без лифт и глезотии. Стигаме Ястребец, после хижа Мусала, където преспиваме.
Тест на примуса още в началото. Защото ако не работи...
🔹 На сутринта поемаме нагоре. Пътеката не е лесна, Живко не е качвал върха, но го познавам – няма да каже „ох“, каквото и да стане. Качваме се на Мусала, най-високият. Правим си чай на примуса и просто стоим. Това е място, от което не ти се тръгва.
🔹 После слизаме към хижа Грънчар – с езерото, с тишината. В сърцето на Рила сме. Тук няма трамваи, няма телевизия, няма телефони. Тогава нямаше. Ако паднеш сам и си счупиш крак – умираш. Ако сте двама, става неимоверно трудно, но не си сам. Преспиваме на Грънчар.
🔹 На другия ден тръгваме към Семково. Вървим дълго по билото и после слизаме. Влизаме в гората – тук красотата е друга. Край едно поточе сядаме и изваждаме бутилката Балантайнс – без малко алкохол си загубен в планината. В Семково ме връхлитат спомени от студентските спортни лагери – ски, шейни, танци до сред нощ, звездното небе... Това не се забравя. Който не е бил в планината вечер, не знае какво значи омагьосване.
🔹 От Семково слизаме дълго, дълго – докато стигнем Предела. Тук ще разкажа случка от едно време с Ванката - смисълът е същият.
Жега, умора, жажда. Мисълта за ледена бира ни движи. Срещаме местен човек – „Ей там, на пет минути има кръчма.“ Само който не е говорил с планинци, не знае: пет минути могат да бъдат половин час. И са. Тъкмо да се върнем – виждаме една барака. Приближаваме и вътре – цяло корито с лед и бутилки бира. Истинско чудо. Още преди да кажем „здрасти“, държим по една. Първата я изпиваме със скоростта, с която се излива бутилка, обърната надолу.
🔹 След по три бири продължаваме. Предстои дълго изкачване към хижа Яворов. Вече сме мълчаливи. Вървим. Пристигаме. Почивка. Защото утре ни чака най-дългият преход.
🔹 Изкачваме се от Яворов до билото, пак от гората, през клека, до каменните чукари. Следва дълъг преход по ръба – няма големи изкачвания, но всяка крачка е по камъни, всяка стъпка може да бъде последна. И стигаме Кончето. Думите свършват. Само въжето, скалата и стотици метри отвес наляво. Минаваме Кутело, слизаме до Премката между него и Вихрен. Бихме качили Вихрен без проблем, но завиваме наляво – през Големия казан, надолу към Бъндерица. Цял ден по най-високото – 10–12 часа. Нощта идва като утеха.
🔹 От Бъндерица тръгваме към х. Вихрен. Минаваме Байкушевата мура, стигаме хижата и продължаваме. Следват морета от камък, огромни плочи, и все по билото – на изток към Тевното. Тук вече сме в такава физическа форма, че нищо не може да ни уплаши. Сядаме на една полянка, меря си пулса – 53. Ако лекар го види, ще ме качи в линейка.
🔹 Пътеката води, и изведнъж – гледката към Тевното езеро. Заслонът, езерото и венецът от върхове. Това място е вълшебно. Преспиваме там. Тогава беше малка уютна хижичка. Сънят на 2500 е друг сън. А утрото – още по-красиво.
🔹 Казвам на Живко: оттук до Мелник е само надолу. Планът е да преспим още веднъж, но той е наситен. Не иска мотане. Решено – слизаме. Малцина са го правили – от 2500 м до почти нула за ден. Усещаш как с всяка крачка температурата се качва с градус. Ставаш все по-лек, по-прашен, по-изцеден. Няма нищо излишно в тялото – само мускул и движение.
🔹 Навлизаме в пясъчниците над Мелник. В пясъчните улеи е поне 800 градуса. Търся с очи избата в пещерата – знам я. Не я подминаваме. Вътре е 10–15 градуса, хлад и тъмнина. „Как е, момчета?“ – „Добре. Идваме от покрива. Само искаме чаша вино.“
Чувството не се описва. И не е нужно.
🔹 Намираме една къща. Душ, хвърляме прашясалите дрехи. Намираме кръчма, малка ракийка, храна каквато ни донесат и вино. Не помня какво сме си говорили. Наистина не помня. Но споменът остава.
🔹 На другия ден – обратно. Към града и грозотата.
Но в нас остава това, което беше горе. Нещо, което знаят само тези, които са били там.