Водата на България – преди и след

05 Aug, 2025

Ще разкажа моите размишления за водните ресурси на България — с поглед към онова, което беше изградено в периода на социализма, и към онова, което остана (или се разруши) след края му. Темата е важна, защото водата не е просто природен дар, а основа на всяка силна и независима държава.

🔹 Функцията на една държава
Държавата не е пазар, нито фейсбук група с временна цел. Тя има две основни задачи — да се грижи за хората, които живеят в нея, и за природните ресурси, които ѝ принадлежат. Ако не го прави — тя не е държава, а само фасада. А България има огромно водно богатство — планински извори, реки, езера, подпочвени води. Въпросът е: кой ги управлява? И за чия полза?

🟣 В предишен текст разказах как река Струма — една от най-важните за България — буквално изтича към Гърция, с неусвоен потенциал, неизползван капацитет и почти никаква полза за нас. Дунав и Тимок са единствените, които не извират от нашите земи. Ето накратко: Струма – извира от Витоша, напуска при Кулата и отива в Егейско море (през Гърция).

• Места – извира от Рила, минава през долината на Разлог, излиза при Илинден и отива в Гърция.
• Арда – извира от Родопите, напуска при Ивайловград, после я „гушват“ гръцките ВЕЦ-ове.
• Тунджа – извира от Стара планина, преминава през Ямбол и после влиза в Турция (преди Одрин), влива се в Марица.
• Марица – извира от Рила, минава през Пловдив и Хасково, после напуска при Свиленград, и чак до Егейско море служи на Турция и Гърция.
• Камчия – остава в България, влива се в Черно море.
• Искър – най-дългата вътрешна река (цяла в България).
• Янтра, Русенски Лом, Вит, Осъм – всички в България, вливат се в Дунав.

🟣 Истината е, че изворите на Тимок се намират в земи, които исторически са били български, но днес са под сръбска власт — част от т.нар. Западни покрайнини, които ни отнемат след Ньойския договор (1919). Там са селища като Босилеград, Цариброд, Звонци, Търновец, Власина — все с преобладаващо българско население до ден-днешен, макар и асимилирано.
Тимок се формира от сливането на Света (или Бели) Тимок и Черни Тимок, а те пък се събират край град Зайчар (в Сърбия). Изворите на тези притоци са в планините Карадаг, Кълн, Власина, Краище – все в граничната зона на България и Сърбия, и все райони с тежка историческа съдба.

🏛️ Как е уреден този въпрос в отношенията м/у нормални държави?
Въпросът с трансграничните реки и водни ресурси се урежда чрез:

🏛️ Международни договори и споразумения
Две или повече държави, през които тече дадена река, подписват споразумения, които уреждат:

• как ще се използва водата (напояване, питейна вода, електричество)
• какви количества има право да задържа всяка страна
• какво е задължението ѝ при наводнения, засушаване, замърсяване
• как се изграждат и поддържат съоръженията по реката (язовири, ВЕЦ-ове, шлюзове)

🏛️ Комисии за съвместно управление
Създават се двустранни или многостранни комисии, които следят и управляват реката. Те обменят данни, прогнозират нужди, следят качеството и количеството на водата.

🏛️ Принципът на справедливото и разумно използване
Приет в международното право – всяка страна има право на ползване, но и задължение да не вреди на останалите. Това е като "да делим реката по братски", но с документи и ред.

🏛️ Примери от практиката

• Дунав има Международна комисия (ICPDR) със седалище във Виена – 14 държави участват.
• Река Йордан между Израел, Йордания и Палестина – имат договор (въпреки напрежението).
• Рейн – 6 държави, изключително стриктно регулиране.

❗ А у нас?
България има някои договори с Гърция и Турция, но те са слаби, остарели или не се спазват. Водата си тече. Язовирите се строят от другата страна. Ние не използваме нищо, не изискваме, не договаряме.

Затова изводът е само един: Ние не сме държава. Ние сме канавка с министър.

🔹 България и водата — какво беше изградено?
От началото на 50-те до края на 80-те години на XX век в България се създава цяла система за управление на водата. За около 45 години са изградени хиляди язовири – над 4000 с реална стопанска роля, и още хиляди по-малки водоеми, включени в огромна напоителна мрежа. Oбщият брой на водоемите с напоителна, питейна и енергийна функция надхвърля 6800.
Наред с тях – хиляди километри напоителни канали, помпени станции, водохващания, ВЕЦ-ове, и контролни съоръжения. Строежите не са хаотични – те следват обща стратегия. Целта е ясна: вода за селското стопанство, питейна вода за хората, и енергия за индустрията.

Само един пример: язовир "Копринка"
Разположен край Казанлък, язовир "Копринка" е един от символите на водната политика от онези години. Построен през 1955 г., той има капацитет от близо 140 млн куб.м вода и служи както за напояване, така и за питейни нужди и производство на електроенергия. До днес остава жизненоважен за целия район.

Това е Копринка

🔹 Резултатите – до края на 80-те
Системата работи. Напояваните площи в България достигат над 12% от територията на страната, като в някои райони – например Тракия, Добруджа и крайдунавските полета – дялът е много по-висок. Язовирите гарантират постоянен воден резерв. Селата имат вода. Градовете – също. Електрическите централи използват язовирите и за производство на ток. Няма водна криза. Има планиране.

Така се напояваше при бай Тошо

🔹 След 1989 – разпадът
След политическите промени започва приватизация, децентрализация и "оптимизация". Язовирите се прехвърлят на общини, агенции, частници. Напоителните системи се разграбват или занемаряват. Помпените станции ръждясват. Много съоръжения се оставят без поддръжка. Напояваните площи се сриват. От над 12% напоявани земи през 1989 г., днес остават под 2%.

И това последва само няколко години след бай Тошо

🔹 Какво загубихме?
Загубихме цялостната стратегия. Загубихме контрола над водата. И най-страшното — загубихме усещането, че водата е наш общ ресурс, не стока за продажба.

🔹 И какво остана?
Остана само споменът. И някои от язовирите – част от тях пълни, част – изоставени, с пукнатини, без поддръжка. А когато стане бедствие – виновни няма. Само новини, политика и пари.

🔹 А министърът?
Ще попитате: „А кой носи отговорност за водите на България?“ Е, има си човек. Казва се Манол Генов — министър на околната среда и водите от 2025 г. Това би трябвало да е титла, натоварена с мисъл за реките, язовирите, стратегиите за напояване, управлението на ресурса. Но не. У нас тя звучи като майтап.

Това е министърът на околната среда и водите от 2025-та. Един Хубав Човек, както казваше Тошко.

А ако случайно попитате зам.-министъра му – Атанас Костадинов – той ще ви обясни, че „интегриран воден мениджмънт“ в България все още не съществува. И ще бъде прав. Само че това не е диагноза — това е самопризнание за национално престъпление, изречено с гласа на властта.

С такива „пазители“ на водата ние не сме държава. Ние сме кран, от който изтича всичко, което имаме. А народът чака, и той не знае какво. Като гледам как вървят нещата, ще ни изтрият от картата безвъзвратно и никой няма да забележи.

🔹 Заключение
Паметта за водата трябва да се пази. Не само заради миналото, а заради бъдещето. Докато други държави се борят за всяка капка, ние позволяваме да се разпадне нещо, градено с десетилетия. Някога копаехме канали и строяхме язовири. Днес само гледаме и се чудим кой ще ни донесе вода — отвън.

Днес живеем в пустиня, не защото сме глупави. А защото позволихме на шепа глупаци и продажници да ни управляват. Народът не е глупав — само е забравил какво е било възможно. Сега е време да си го припомним.

🔥 А не успеем ли да си го припомним — и не извадим Ромфеята… това ще бъде. Оставаме само един спомен от миналото!