Дряновски манастир и пещерата Бачо Киро
Това беше поредната луда идея на Васко. Когато си млад и луд — идеите валят една след друга. А целта? Тя не е чак толкова важна. Тя е просто повод да прекараме още един цял ден на пътя, сред Природата. Васко беше на 23, Пеню — може би на 26… а аз на 59. Ха-ха.
🔹 Та, ставам аз… нещо като 4:30 може би. Минавам през Шел Ямбол да пия кафе – навик ми е. По това време дори кафето на залата не работи, то отваря чак към шест. А на Шел винаги има някой буден, та изпивам набързо кафето и отпрашвам към Сливен.
На Шел
🔹 В Сливен се чакаме с Васко и Пеню – не повече от 5–10 минути. За такива неща никой не се влачи. Който е казал, че ще е там, ще е. Там все още е пълен мрак. Пълен. Вероятно към 5:30. Но ние не чакаме слънцето. Тръгваме по тъмно поне 2 часа преди да съмне, защото знаем, че ще се приберем пак по тъмно. Това си е част от играта.
В Сливен
🔹 Качваме Бяла, после Вратника, и се спускаме към Стара река. Тук аз ги прекарвам по прекия път за Палици — селото на сестра ми, ходил съм много пъти. А този кратък път вече беше пооправен и е истинска приказка. Минава през красиви места, без трафик, без напрежение. Наближаваме Палици, а пътят е все още влажен от нощта. Спускаме се, уж спокойно — и на един завой, аз се подхлъзвам. От това никой не е застрахован.
🔹 Тръшвам се на асфалта и се хлъзгам чак до банкета. Идват до мен, изчаквам малко да премине силната болка, помагат ми да стана. Тогава нямаше пукнато ребро, но и натъртването ти държи влага няколко дни. Стана така, че карах цял ден с болка… сефте! Но не съм спирал. Това е част от играта.
🔹 Следва Елена, а малко след града — язовир Йовковци. На моста спираме за малко — не можеш да го подминеш. Гледката е широка, водата спокойна, а в очите ни още има онзи плам от ранното тръгване. Там Пеню се отклони. Той всъщност отиваше другаде — само до тук беше с нас. Поклатихме си ръце и продължихме двама.
🔹 Междувременно поваля малко. Колкото да ни освежи. Следват Килифарево и после — Дряново. А около Дряново са онези дребни, но рязко изправени баирчета. Налага се да се напрегнеш до максимум. Аз имам плоча 30 отпред, но отзад най-голямото е 25. И когато наклонът стане зъл, асфалтът е мокър, задната гума превърта. Трябва да въртиш плавно, като че стъпваш по яйчени черупки. И не можеш да станеш на крака, защото задната остава почти във въздуха.
Васко има по-лека предавка и не му е толкова трудно. Но все пак не изоставам много.
🔹 От Дряново се отбиваме надясно към пещерата „Бачо Киро“. Пътят дотам е кратък, а самата пещера — много добре поддържана. Дори има билетчета, всичко културно.
🔹 Влизаме. Аз никога не съм се впечатлявал особено от пещери. Минавам, разглеждам — сталактити, сталагмити, тони... Е, хубаво, ама ми действа подтискащо. Няма слънце. Няма простор. Самият въздух е някакъв друг. Може би имам скрита клаустрофобия — не ми се е случвало да се провирам в тесни дупки, ама и не съм търсил поводи.
🔹 Винаги съм се чудел на пещерняците. Те са си друга порода хора. Нооо... то има 66 вида луди. И някой трябва да ги играе всички.
🔹 Продължаваме към Дряновския манастир. Интересен е, красив е. Има история, дух, място. Но знаете моето мнение за църковните нелепости. Не мога да се въодушевя от икони, от кандилници и зидове, дето са виждали повече пари, отколкото вяра. Разглеждаме, моткаме се. Не помня точно, но някъде сигурно сме хапнали — този спомен ми се губи.
🔹 После поемаме към Вонеща вода и Хаинбоаз. Там вече е човешки път — плавен, хубав. Изкачваме прохода без излишна драма. А после надолу — друго си е да караш с 30–35 км/ч, да усетиш как вятърът изпреварва умората.
🔹 Надолу вече започва да се смрачава. Небето сивее!
Само в българския език има такива думи — небето не е просто сиво, то сивее! Както и денят се смрачава, морето синее... В нашия език дори природата е жива и действа. Това няма как да го преведеш, трябва да го чувстваш. Иди кажи на английски сивее?!
И някъде в нищото, от нищото — пукам гума. Сменям, помпя… но ребрата се обаждат. Казвам на Васко: „Допомпи я ти, че много ме боли.“ Това често се случва. Гумата трябва да се помпа до откат, колкото позволи малката помпичка — поне 6 атмосфери. Вкъщи с голямата винаги я вдигам до 7.2 — отбелязал съм си го на манометъра.
🔹 Васко я довършва, минаваме Гурково, после Бинкос, и стигаме Сливен. Разделяме се: „Айде до следващия път.“ А към Ямбол... скука, пълна тъмница. Прибирам се.
🔹 Е, това беше. Един от многото такива дни. Но и тези дни правят живота ти пълен!