Македония и Охридското
Сега ще ви разкажа едно от първите ни приключения с Иван. Вече бяхме карали достатъчно заедно и той, като старо куче, предложи:
— Какво ще кажеш да отидем до Охридското езеро?
— Кое бе, в Македония!?
— Ми да, защо не.
След размисъл от около три секунди, всичко беше решено.
Оставаха някакви дребни подробности, но те не можеха да ни уплашат.
🔹 Начертахме приблизителен маршрут и...
Дъщерята и зетят на Дельо имаха апартамент в Благоевград. Оттам е близо до ГКПП Делчево. Уговаряме се и тръгваме с колата.
Посрещат ни. Сядаме вечерта, говорим си, и Николай напълно разбираемо казва:
— Вие сте откачени.
Но ние това си го знаем. Сутринта натоварваме колелетата в буса и — към границата.
На границата — никакъв проблем. Винаги е така, когато сме с колелета — не знам дали ни смятат за смахнати или ни се възхищават, но това за нас не е важно.
И потегляме. Делчево е нависоко — спускаме, спускаме… и после караме, караме.
Вече не помня през кои населени места сме минали, но грубата посока е Битоля.\
Естествено, почва да се мръква. Минаваме край нещо като „конфу“ — малко землище с лехи, домати, краставици... (В България така наричаха крайградските зеленчукови градини на хората.)
Иван казва: — Тук ще намерим за нощуване.
Слизаме от пътя и бутаме между нивичките. И тук започва една незбравима приказка...
🔹 Бутаме си между нивичките и срещу нас — някакъв раздрънкан форд.
Разминаваме се, ама след малко гледаме — фордът спира. Поглеждаме. Иван се връща, разменя няколко думи с човека… и в следващия момент гледам — фордът дава газ, обръща на празното място, задминава ни, маха с ръка и продължава бавно. Води ни. Идва Иван.
— К’во стана, бе?
— Ми… той се казва Иван. И идва с нас да ни заведе.
Тук вече усетих, че ще стане класика. Още от първата вечер в Македония, ни посреща един Иван, който в нищото обръща форда и ни води между нивичките — това не е случайно, това е знак. Така и стана - той горкият си тръгвал за в къщи, ноо .. вселенският разум е решил друго.
🔹 И стигаме до една съборетина.
Около нея — доматки, чушки, краставици. Казва: — Тука е. Бутаме портата. Тя една порта... Вкарваме колелетата вътре. Следва приготвяне на маса. А ти знаеш ли как се приготвя маса в конфу? На земята, естествено. Някоя щайга, 2–3 тухли, едно парче шпертплат, две-три импровизирани чинийки и… чаши, разбира се, ние си носим.
🔹 И се започна една вечер под звездите. Аз, Иван и Иван.
Запалихме огън — без него не може. Клечки, сухи стебла, някоя дъска отнякъде… огън като хората. Те на съименниците си викали „именяк“, не „адаш“. За какво ли не говорихме, а най-честото беше: — Ай наздраве, именяк!
По едно време нашият домакин се сети, че го чакат в къщи… ама махна с ръка. Нямаше телефони, нямаше бързане.
Обсъдихме всичките Македонии и Българии, по всичките земни кълбета. Всеки разказва по нещо…, а по някое време — и тримата разказваме едновременно.
Бяхме взели по половинка ракийка, и той извади от някъде едно шише. Току отиваше до градинката за домати и каквото нацели в тъмното.
🔹 Изпихме всичко. Ми сега?
Ама именяка знае — наблизо имало някаква местна кръчмичка. Ставаме и в тъмното се добираме до нея. Там вече… наистина не помня какво се случи. Само си спомням, че карах Иван да млъкне, за да не отнесем боя. Разминахме се без бой по чудо. Македонците бяха поне десетина. Щяха да ни смелят, ама явно си спомниха, че сме една кръв. Или просто съдбата ни пазеше.
Измъкнахме се и обратно към „хотела“. Добре че бях опънал палатката предварително. Спахме като… ха-ха… като хора, които не помнят половината нощ, но помнят, че си е струвало.
🔹 Събуждаме се сутринта.
Знаеш ли как си, след като вечерта си изпил поне 700? — Не знаеш. Няма и да разбереш, казвам на Малкото ми братче. Добре че все пак е чист въздух, и ние сме в превъзходна форма. Така си мислим. Именяка си е тръгнал по някое време. Така и остана само спомен — ярък, неуловим.
Тръгнахме криволичейки. Постепенно карането потръгна, но… беше криво чак до Битоля. И тук следва друга картинка.
🔹 Кръстосваме улиците и намираме една кръчма. Сядаме. Идва сервитьорът. Искаме да хапнем… иии — бира, разбира се.
Носи бирата.
— Имаме кебапчета — колко искате?
— Ми… по три.
След малко идва и носи "кебапчета" … Ококорваме се. Кебапчетата — първи клас, хапчици.
— Брат, ти се майтапиш.
— Я донеси 30.
Истината е, че такива вкусни кебапчета и пържени картофки не бях ял. Не знам дали беше от карането и че бяхме гладни като вълци… Но вкусът си беше истински. Толкова силен, че много пъти съм си мислел да заведа жената там. Само заради кебапчетата.
🔹 Маршрутът, според плана на Иван, беше между Преспанско и Охридско, и да слезем направо на Свети Наум.
Както ти казах, тогава, пък и много пъти, той измисляше маршрута… не само че е по-голям. Всъщност това няма особено значение. Освен, може би, за самия Иван. Не знам.
След Битоля и кебапчетата — все едно се родихме отново. Пристигнахме на Преспанското. То е мътно и грозно. Избрахме място, опънахме палатката и спахме.
Тук нямаше изпълнения.
🔹 Потегляме покрай Преспанското на юг.
Караме, караме… и изведнъж — Албанската граница! Грешка. Не щем в Албания. Пропуснали сме отбивката. Обратно. Хващаме я. И сега следва един баир… майката си трака. Това е пътят към най-високото в Национален парк Галичица. Баирът — 13 километра, 5% наклон. Не е толкова страшен.
Но като се качиш горе…!! Виждаш цялото Охридско езеро. Или поне до където стигат очите ти. То е като малко море. Гледката… не може да се опише! Поседяхме малко и надолу.
🔹 След баира следва спускане — дълго, плавно, чак до Свети Наум.
По пътя някъде на Иван му изпаднаха от самара едни маратонки или сандали…
ама това са подробности от пейзажа.
Свети Наум. Това място не прилича на никое друго. Манастирът, параклисът… Древно, спокойно, като от друг свят.
Тръгнахме малко срещу течението на водата, която идва от Преспанското. Минава през целия масив и се влива в Охридското. Не знам каква е магията, но такава чиста вода не бях виждал. Такива неща не ги пълнят в бутилки. Това от чешмата е пълна помия. Качихме се малко в сенките под дърветата. Поглеждам във водата… и всичко се вижда — листенца, клонки, рибки… Гледаш и си мислиш, че сънуваш.
🔹 Отидохме там, където водата от Преспанското се влива в Охридското.
Това пак не може да се опише. Реката — с онази кристална чистота, каквато човек рядко вижда — се влива в езеро, което… не е толкова чисто. Погледнеш ли го отдалеч, ясно се вижда: река от светлина влиза в по-тъмна вода.
Иван не се сдържа — влезе. Той не е съвсем добре, така или иначе. После каза: — Такъв студ никога не съм изпитвал.
🔹 От Свети Наум трябваше да отидем до Охрид — там ще спим.
Какво да ви кажа за пътя от Свети Наум до Охрид… Не знам какво да ви кажа!
Каквото и да ви кажа, ще ви излъжа. Моето дар слово е мнооого бедно. Не вярвайте на един дъртофелник, който едва помни. Идете и вижте. Най-добре с колело. С кола… все едно нищо. Или почти нищо.
По пътя срещнахме група луди колеги в обратната посока. Такива срещи са безценни.
— Вие откъде сте?
— Ние сме българи!
Говорим си на език, който е смесица от поне 3 езика… и най-вече — с жестове. Много пъти ни се е случвало. Много е вълнуващо да знаеш, че не си единственият луд.
🔹 И пристигаме в Охрид.
Спираме някъде в центъра, до езерото. Подпираме колелетата, паля цигара и…
още преди да я изпуша — едно момче: — Хай, хау ду ю... Спирам го: — Брат, ние сме българи. Ти знаеш, че имаме нужда от квартира. Водѝ ни.
И представи си — отвежда ни в една къща, която е на българи, които помнят, че са българи. Това беше като шестица от тотото. Не за друго, а защото можехме свободно да си говорим за България — тази, която загубихме преди векове.
Спахме една вечер. На другия ден се разхождахме из Охрид - стотици места за посещение. Ходихме до Струга. Разглеждахме. Къпахме се в езерото — на този край не е толкова студено. Спахме още една вечер и… това беше Охрид.
Трябваше да поемаме обратно. Но не си мислѝ, че това е краят. Това е пътят обратно до Благоевград. А той е… доооста далеч.
🔹 Планът беше на връщане да минем през Скопие.
Един приятел в Ямбол — Коко, синът на художника Георги Зайков — ни каза, че баща му има приятел в Скопие, също художник. Щял да се зарадва, ако го посетим. Но от Охрид през Прилеп са над 200 км.
Тръгваме. Към следобед спираме един голям камион. Колелетата — отзад, и пристигнахме на смрачаване. Сега се сещам — имало е телефони. Бяхме му се обадили, че ще отидем.
Звъним му:
— Да, чакам ви. Сега ще ви обясня къде ще се найдеме. (Каква красива дума...)
Срещаме се, качваме колелетата в буса и отиваме на вилата му. Поизмихме се, а той приготви едни наденички. Разговорът тръгна естествено — за пътя, за Ямбол, за художници, за живота. Човекът беше приятен, спокоен, от онези, с които може да се мълчи, без да тежи.
Неизбежно стигнахме и до темата за измислената Македония. Аз в един момент се изпуснах — ей така, както си мисля, без да помисля, че може да го засегна. Казах му:
— И какво, вие до онзи ден бяхте югославяни, сега сте македонци?
Той смутолеви нещо, погледна надолу, замълча. Както ще направи интелигентен човек, който е наясно.\
🔹 Последен ден
Нямам конкретни спомени от вечерта. Една от онези спокойни вечери в приятни разговори, когато не е нужно да се помнят думите. Легнахме, а на сутринта набързо се сбогувахме. Поехме обратно — през Кочани, към Делчево.
Към Делчево има пак дълъг баир, но на този етап вече ти е все едно — дали нагоре, дали надолу. Караш и не мислиш. Минахме границата. Отново беше здрач.
Обадихме се на Николай, че ще се приберем същата вечер. Тръгнахме пак надолу, на фарове. И в един момент — някой присветва. Сетихме се: Николай ни посреща.
Прибрахме се. До късно им разказвахме.
🔹 Към Ямбол
Тръгнахме обратно с колата и минахме през Боровец. И винаги, когато се връщаме в България — от Турция, Гърция, Македония — прави силно впечатление природата на Родината ни. Минеш ли границата и сякаш си на друга планета. Гори, поляни, огромни дървета, чешми… да се чудиш къде да спреш. При тях не е така. В Македония всички дръвчета са като полухрасти. Сякаш всичко някога е било изсечено. Не знам каква е причината. Но е видимо. И е показателно.
Ми това беше. Прибрахме се живи и здрави.