Когато народът загуби вяра – идват римляните
Всеки народ има своя здрач – миг, в който духът му се огъва и вече не вярва на себе си. Не вярва в земята, в небето, в дедите си. Започва да се оглежда – кой да го „оправи“, кой да го води, кой да го научи. Тогава идват римляните.
Не винаги с меч. Понякога с кръст, друг път с пари, днес – с правила и екрани. Но винаги с едно и също намерение: да заместят вярата с ред. Не вътрешен ред, а външен – наложен, привидно разумен, но без душа.
✦ Българите са били свободни, защото са вярвали в себе си
Преди да бъдем покръстени, преди да приемем чужди имена, чужда алфабета, чужд бог – ние сме вярвали. Не в институция, не в идол, а във връзката с вселената, със земята, с рода. Жреците не са били началници, а пазители на тази невидима нишка между човека и света.
И тогава, когато вярата е била силна – никой външен не е можел да ни подчини. Нито Рим, нито Константинопол, нито която и да било сила. Защото вярата е непобедима, когато е вътрешна.
✦ Покръстването не беше просвещение – беше подчинение
Мнозина още говорят за него като за „освещение“, за светлина. А то беше тъмно – защото дойде не с убеждение, а със сила. Със събаряне на стари светилища, с насилствено отнемане на дух, с престъпление срещу паметта. Хиляди бяха убити, не защото бяха лоши, а защото помнеха.
Особено онези – петдесетте най-лични рода, избити по заповед на цар Борис. Това не беше просто клане. Това беше отрязване на корена. Есенцията на народа – водачите, мъдреците, родовите пазители – бяха унищожени. И заради това загубихме не просто хора, а връзката с духа си.
А че го допуснахме – че не се вдигнахме, не защитихме жреците си, не се противопоставихме на безумието – това е карма, която още плащаме. Със страх, с разединение, с безпаметност. Само един се надигна – Расате. Синът. И бащата го ослепи.
В това има нещо дълбоко и страшно – не само като съдба, а като символ. Когато синът защитава древното, а бащата вече е предал, връзката между поколенията се къса. Народът спира да бъде род. Остава само тълпа.
✦ А днес? Новите римляни идват тихо
Без да изгарят книги, без да рушат храмове. Просто идват със споразумения, фондове, европрограми, мониторинг. И ни внушават: не сте достатъчни. Нямате капацитет. Не сте отговорни. Дайте ни правото да ви „подредим“.
И ние – като оглозгано дърво – мълчим. Кимаме. Участваме в собствения си разпад. Сами си превеждаме правилата, сами си подписваме доброволното подчинение.
Избират най-долните отпадъци от нашия народ, назначават ги горе, плащат им добре – и те закопават собствения си народ. Техника, използвана от векове. Всяка колония я е преживяла. Сега е наш ред.
✦ А къде е вярата?
Изчезна в тишината между бабата, която вече не разказва приказки, и детето, което гледа в таблета. Между думите на попа и мълчанието на жреца, който вече го няма. Между удобството да се подчиниш и страха да си свободен.
✦ Когато народът загуби вяра, идват римляните.
Не защото са силни, а защото ние вече не сме. Не защото те знаят истината, а защото ние сме я забравили. Но има нещо, което те никога не могат да предвидят: онзи ден, в който един от нас се събуди и си спомни. Не всичко. Само едно усещане. Една дума. Един зов отвътре. Оттам започва всичко.
И тогава няма значение кои са римляните. Защото вярата се връща. А с нея – и народът.